Водовъртеж
Днеска летя за Париж да уговарям сделката с добре облечените родни бизнесмени.
"Имам чувството, че вече съм във Франция", подхвърлих на стюардесата докато ми наливаше от червеното вино.
"Родината ми има едни от най-хубавите вина, сър!", изчурулика тя с приятен френски акцент.
"Нямах предвид вината...!", усмихнах й се двусмислено, вземайки цялата бутилка.
Отпивайки, се съсредоточих върху предстоящата среща. Нямаше по-добър начин да се подготвя, от това да си спомня предишния ми шеф и номерата му. Т. нар. фирмени партита и оперативки, бизнес срещи и командировки ми минаваха като на лента и колкото повече се връщах назад, толкова повече разбирах, че в родината всички "предприемачи" от чергата на шефа са като от калъп. Сякаш бяха ходили в едно училище. Житейската мъдрост и бизнес етиката се преплитаха във фрази като: "За да вземеш, трябва да дадеш!", "Щом си се надупил, ще търпиш!", "Кръв повръщам, пари не връщам!" и т.н.
От другата страна на барикадата колегите се утешаваха с поговорки събрали вековния опит на работливия български народ: "Работата не е заек да избяга!", "Шефа не е слънце да огрее навсякъде!", "От труд не се хубавее, а се гърбавее!", "Работим по малко, да има и за утре!”, "Работата не е сапун да се свърши!".
Докато накрая двете страни се обединят във веруюто: "Той ме лъже, че ми плаща, аз го лъжа че му работя!"
Отпих от виното и затворих очи.
Откъдето и да погледнех тези сентенции, все избиваше на насилие, мързел и лъжа! Нещо все пак ми се губеше, но припомняйки си лафа: "Не гледам я да съм добре, а Вуте да е зле!", всичко си дойде на мястото.
Не си правех илюзии, че утре ще се сблъскам с диви балкански субекти, изтупани в лъскави костюми на Версаче, които най-вероятно в момента отмаряха в някоя чалготека, без и да мислят или да се готвят за утрешната среща. Пък и защо ли? На тях мръсните номера им идваха от вътре...
Когато кацнахме в Париж бях приятно подпийнал, стоплян от мисълта, че със стюардесата нещата се бяха развили добре и вече имах телефонния й номер. Вярно, на по-грозната, но всъщност има ли грозни французойки? При тях нещата не опират до визия, а до излъчване! Споменът обаче за предстоящата бизнес среща, ме върна с около 3 чаши вино назад. "Българи сме! Ще се разберем!", бяха последните думи по телефона на типа, с който трябваше да преговарям утре. Това по-скоро ми звучеше като открита покана за надцакване, отколкото като успокоение. Помислих си колко приятни биха били следващите няколко дни при други обстоятелства...
За съжаление, мътните и кални води на родния водовъртеж ме дърпаха надолу със страшна сила.
|
