Най-грозната
Днеска взех кола под наем. През изминалата нощ бях прехвърлил последните събития през ума си и реших, че е време малко да забавя темпото и да си дам ваканция. Австрийските пари все още бяха непокътнати, а службицата при Хъдсън даже ги беше увеличила.
След половинчасово ровене в интернет ми привлече вниманието факта, че в града се намира най-грозната сграда построена в света през изминалата година. Е, те това не можеше да е истина! Обикновено в такива отрицателни класации винаги сме първенци и то със зашеметяваща преднина, а пък тук явно сме се изложили... Срам! Срам за родните архитект-урбанисти! Зададох координатите в GPS-a и се понесох към целта си.
Предградия, магистрали, детелини и пак предградия следваха едно след друго. След около половин час взех да навлизам в града. От двете страни на пътя се редяха гигантски блокове, на които определено биха завидели архитектите на Младост и Люлин. Явно и тук бяхме изтървали приза 'Най-грозна панелка на петилетката'. Все пак нямах възможност много, много да се наслаждавам на гледката, защото край мен летяха огромни тирове, които ме завихряха и подхвърляха от платно в платно. Излязох от магистралата и попаднах на път, край който се редяха еднотипни постройки на по два етажа с вид на трафопостове. Ако се съди по надписите на магазините и тримата на ъгъла делящи си шише с водка, преминавах през руския квартал. Последваха полски, украински, корейски и португалски, но сградите упорито не променяха стила си. Ако е вярно, че архитектурата издава начина на мислене на народа, то май щях да се срещна с бая ръбове.
GPS-ът сякаш следеше мислите ми и изписка за приближаване на целта. Завих и...! Оле-мале! С такъв ръб можеше да се сравни само горилата на шефа! Първото ми впечатление бе, че руснаците пак са направили гаф и част от орбиталната станция 'Союз' се е стоварила разцепвайки на две иначе симпатичната викторианска сграда. Кралския музей на Онтарио, както се оказа по-късно.
Паркирах в пряката и тръгнах да диря някакво заведение. По тротоара се точеше навалица от явно излезлите в обедна почивка. Като ги гледах, мнозинството и особено женската част, нямаха вид на недохранени, но това не им пречеше с настървение да отхапват огромни залъци от хамбургерите, не гледайки много, много къде стъпват. Ситуацията започна да напомня на корида и преди да бъда прегазен се спасих влизайки в първата кръчма. И тук цареше оживление. Оглеждайки посетителите стигнах до противоречивия извод, че в страната фитнес залите са или забранени или това е един от най-печелившите бизнеси. Разбира се след ресторантьорския.
След недълго чакане се появи и сервитьорката, сякаш за да потвърди, че това е страна на контрастите. Като тяло беше някъде между секретарката от софийския офис и последната любовница на шефа. Сините й очи бяха като два оазиса сред пустинята от McDonalds тип повлекани и аз далдисах в тях като прижаднял тираджия.
Не съм срещал некомерсиална сервитьорка и тази не правеше изключение. Явно има някакви международни стандарти. Дадох й бакшиш два пъти колкото сметката и тя се постави изцяло на мое разположение. След някой и друг комплимент разбрах, че смяната й свършва след половин час и че вае фигура в някакъв клуб за латино танци през няколко преки.
Няколкото преки по тукашните измерения се оказаха 20 минути с кола, но атмосферата бе наистина добра и успях да вкарам в употреба десетината стъпки научени в доброто старо време.
След тренировката седнахме на по кафе с другите и стана ясно, че търсят човек за свободна стая в апартамент downtown. Не му мислих много и приех офертата.
Звъннах на Спас и му казах, че съм си намерил квартира и работа. Остана очарован! Беше ми малко съвестно да го лъжа, но от опит знаех, че хора като него за нищо на света не биха приели факта, че не работя. А камо ли, че не си търся работа!
Всъщност повечето са така...
Да не кажа всички!
|
