Акулите
Днеска господин Хъдсън ме извика в кабинета си. Пред себе си бе разхвърлял папки с информация и отчети за поредната компания в татковината, към която проявяваше хищнически интерес. Както обикновено историята на фирмата беше като магистрала с две платна - в едното се спазваха знаците и ограниченията, а в другото летяха (на места и в насрещното движение) черни джипове, от които се носеше хитовата песен "И ловец съм и рибар съм, на закона мамата...".
"В далечната 1990 започнахме с две счупени машини в един таван под наем.", вървеше историята за пред хората. "В условията на бушуваща криза не си правехме илюзии, че само ние можем да си помогнем да стъпим на краката си. Заложихме апартаментите си и с много риск, упорит труд и не малка доза късмет, успяхме да изградим една от най-проспериращите фирми в страната."
"Глупости!", изсумтя американеца. "ОК, да не си губим времето с басни! Това, което е важно за нас е, че тези са затънали до ушите в дългове. Имат свежи пари, но те са в швейцарски банки и върху тях не са плащани данъци. Така че е въпрос на време данъчните да ги посетят. Или ние да ги подсетим...", усмихна се многозначително той и вдигна някакво CD.
Завъртя се в креслото си и натисна дистанционното. От екрана на отсрещната стена ме изгледа тъпо лице с бригадирска прическа, неведнъж давало интервюта по вестници и телевизии.
"Това е шефа", констатира Хъдсън. Води се собственик, но предполагам, че си наясно, че в родината ти, както междувпрочем и навсякъде по света, има професия 'собственик'.
Превключи и на екрана се появи някакъв небрежно облечен, усмихнат добряк, първата ми асоциация, за когото беше - чичо Митко от 'А' вход отива за цигари, а жена му му подвиква от втория етаж: "Вземи и половинка хляб! Oт нарязания!"
"Не се оставяй външният вид да те излъже!", предупреди ме боса. "Този е по-опасен и от гърмяща змия. От бившите служби е и контролира още 14 фирми. Или поне ние знаем за толкова. Може и да са повече. Не знам в какво още се е забъркал, но e факт, че не може да получи американска виза до живот."
Тук Хъдсън замълча. Извади някакъв молив и почна да го разглежда така, сякаш никога преди не го бе виждал. Вече бях започнал да се досещам накъде биеше и когато остави карандаша и проговори, не ме разочарова:
"Така че се налага ти да летиш за София и да преговаряш по сделката."
За миг пред очите ми изплува умилителна картинка: Другарят Петров и Големия Макак ме посрещат на летището. След кратка, но сърдечна размяна на поздрави, ме набутват в аудито на патрона и отпрашваме за...
"Нещо не е наред ли?", чух гласа на американеца.
"А, не... Мислех си, че с прекачванията ще прекарам близо 15 часа по самолети и няма да съм свеж за преговорите. Пък като сложим и времевата разлика... Защо не го направим на неутрална територия - да речем в Париж или Лондон, до където има преки полети?"
Босът ме изгледа продължително. Стана и отиде до аквариума, където акулата тъкмо довършваше закуската си. Обърна се сякаш искаше да каже нещо, но се спря посредата, помисли и каза сухо:
"ОК! Влез в контакт с тях и уговори подробностите. Те вече знаят за интереса ни и имат първоначална оферта."
"Бих бил по-уверен ако отидем двамата. Все пак не мисля, че имам толкова опит...", констатирах, надявайки се на подкрепление. "Пък и Европа винаги си заслужава! Музеи, култура..."
Акулата в аквариума продължаваше да щрака с челюсти с надеждата да докопа още някоя мръвка.
"Последно бях там преди 25 години.", промърмори Хъдсън барабанейки по стъклото точно пред муцуната на хищника. "Но не ми липсва... Всичко там е толкова малко! И толкова старо! Култура..."
Обърна се и се усмихна:
"В магазина не можеш да си купиш нищо с култура!"
|
