На едно гише
Днеска ходих в общината да взема поредното безумно разрешение. Бях подал заявлението преди седмици и оттогава през няколко дена ходя да ръчкам с остена местните тунеядци (синоними: готован, паразит, безделник, търтей, дембелин). Хлътнах в първата стая и налетях на чиновник дояждащ мазна баница, който от кумова срама понечи да скатае хартията в ръкава си, но след като не му се удаде, се вбеси и ме изгони навън при другите кибици.
Реших да пробвам късмета си през две стаи, където поне имаше система с номера. Но и тук явно вървяха някакви тарикатлъци, щото непрекъснато влизаха и излизаха разни елементи, а опашката не мърдаше. Погледнах пак билета с номера си - "Поредните номера не отговарят непременно на реда на повикване!", пишеше отдолу с дребни букви. За да се разсея се заслушах в разговорите водещи се около мен. "...така е щото не могат да пишат! Оня ден четох в "Папарак" за някаква секретарка дето направила 37 грешки на една страница! 37!!! Ама вместо да вземе да се изучи, си показва карантиите! Имаше и снимка! Мен навремето баща ми..."
Добре сложен костюмар с бейзболна шапка гъгнеше от другата страна: "...аз ако съм на Бойко сега, вкарвам 2 милиона японци и ще ни оправят за нула време! Щото онея бачкат! Пък и са такива едни тихи, дисциплинирани. Абе, няма проблем, разб'ийш!"
Изненадващо ми дойде реда и влязох в бърлогата. Обстановката вътре ми напомни на най-добрите романи на Кафка. От касетофон, най-вероятно купуван с долари на черно по корекомските времена, но закичен с европейското знаме, се носеше тиха ретро чалга. Телефоните бяха с шайби, но за сметка на това на всяко бюро бяха строени по три GSM-ма всеки с повече функции отколкото цялата областна администрация. На стените зад столовете имаше закачени изтъркани килимчета имитиращи народни шевици, но пък служителят седящ пред тях беше изтупан с дрехи струващи повече от цялото оборудване в стаята барабар с принтера и компютъра. Той самият, явно наследствен чиновник, ме засипа с порой от административни клишета, от които разбрах, че тук аз съм натрапникът и само му губя времето. 'Ясно! Значи българска работа!', не се стърпях накрая. 'Ааа! Чакай, чакай!', изгледа ме оня надменно. 'И аз гледам новини, и виждам как е по света! Навсякъде е криза, навсякъде има проблеми! Я гледай в Япония какво земетресение! Така че по-леко с обидите на 'българско'!'
Реших да го оставя на чалгата и хлебарката дояждаща остатъците от кифлата му на пода и излязох да търся тоалетна, че нещо снощната копърка в натурален сос ("приготвена специално за Вас!") ме притесняваше.
От опит знам, че по нашите географски ширини тоалетната хартия е лукс и не се ли снабдиш сам, после никой няма да ти е виновен. Нещата ескалираха и чуквайки леко влязох в стая с дебела махагонова врата и надпис "Секретарка". Куклата ме изгледа изненадано, но като разбра за какво е, се засуети и напосоки ми подаде топ листи, явно скрап хартия.
Влетях в тоалетната, отбелязвайки наум, че няма нито сапун, нито хартия и се заключих в едната кабина. Докато работех усилено, взех от любопитство да разглеждам скрап листите. Трябваше ми не повече от минута да разбера, че това всъщност бяха готовите разрешителни!
Облекчението ми беше двойно след като след кратка справка намерих моето, сгънaх го внимателно и го сложих във вътрешния джоб.
Разглеждайки нататък купа с листи се натъкнах на подписани разрешения за отпуски на чиновниците.
Употребих ги по предназначение.
|
