Пехотинецът
Днеска летя обратно за страната на неограничените възможности. Имам предвид Щатите, а не България, която е такава за типове като другаря Петров и Големия Макак.
Тъкмо си миех ръцете в тоалетната на летището, когато вратата се отвори с трясък и в рамката й се появи нисък, набит мъж с прическа тип канадска ливада. Огледа се, изсумтя “Sorry, man!” и застана пред писоара.
В самолета се оказа, че сме съседи по седалка. Американецът изглеждаше напрегнат, но същевременно изпълняваше командите на стюардесите точно и без забавяне. Вече се чудех дали нямам някой потенциален атентатор за комшия, когато се заприказвахме и се изясни, че Джош е морски пехотинец връщащ се в Америка след 10 години служба при чичо Сам. Изпълнил дълга си към род и родина. Явно имаше нужда да се изприкаже и без да ме пита дали ми е интересно, се впусна в монолог:
"От Айдахо съм. Бях само на 17, но вече половината щат беше пропищял от мене! Осъдиха ме за кражба с взлом условно, когато в града дойде наборна комисия и ме зачислиха в армията. Човече, те наистина ме измъкнаха от блатото! Дадоха ми смисъл в живота и безплатно образование! Бих се в повече държави отколкото мога да покажа на картата! Проблема обаче беше, че баща ми е свещеник и колкото и да не е, съм възпитан католически. А там трябваше да убивам..."
Тук Джош се усмихна сякаш на себе си: "Тези на летището ме пребъркваха за оръжие... А те не знаят, че моето оръжие са ръцете ми! В армията ме научиха да не мисля. Когато съм заплашен действам по инстинкт и не отговарям за последствията. Пък и като си на война не трябва. Виж в живота е друго... Много от нашите се върнаха, но не можаха да се впишат в обществото и изпозастреляха къде кого сварят... Не ги обвинявам! Проливаш кръвта си на война, а после някакъв задник ти казва как да подреждаш консерви в бакалията!”
Загледа се в загрубелите си ръце.
"Не, не ги обвинявам...", промълви сякаш на себе си Джош.
Усетих как дежурната ми усмивка позамръзва. Гледах, че се налива с вино и се чудех дали няма да му щукне нещо и да изтрепе половината самолет.
"Всяка събота ни караха момичета. Бил съм сигурно с повече от 500... Кофти работа... Баща ми нямаше да го преживее, лека му пръст! Но това бе най-малкия проблем.”
Облегна се на седалката все едно, че е залегнал с пръст на спусъка и продължи:
“Седиш и охраняваш обект. Заповедите са ясни - ако мине някой, го очистваш. Даже не съм ги броил... Накрая ти става навик и не мислиш."
Джош почна да се бърка и изкара някакви розови хапчета. Глътна чевръсто едно и го затисна с половин чаша вино.
“Психологът на базата ми ги даде! Беше българин - доктор Касабов, но вашите му викаха 'Касапа' и не знам защо, ама много се дразнеше. Но беше предприемчив! Купуваше опиум от местните и правеше хапове. Навремето го уволнили от някакъв фармацевтичен завод и ненавиждаше химията. Бродеше край базата да събира треви и имаше цяр за всичко! Особено силен беше в стимулантите - преди акция изпивах една отвара и човече! - Tри дена не ми се спеше и имах чувството, че мога да обърна света!”
Джош изпука с кокалчета и се намуси:
“Кофти, че го нямаше в Париж да ми даде нещо! Оная французойка наистина ме скапа психически... Кучка! В армията беше лесно... Не мислиш... Действаш. Друг мисли..."
"Абе важното е да пристигнем живи и здрави, че напоследък с тея вулкани, катастрофи...", опитах се да отклоня разговора.
"Не ми пука!" върна ме в неговата си реалност пехотинецът. "Не съм броил, колко пъти съм скачал с парашут над вражеска територия. Изритват те от самолета с парашута на гърба и една раница между краката. Оттам нататък си ти! Или талибаните!", ухили се широко, явно спомняйки си доброто славно време.
Гаврътна останалото в чашата вино и каза: "Не ме е страх от нищо, с което мога да се преборя! Разбираш ли!"
И поглеждайки ме неестествено трезво, промълви: "Страх ме е от ежедневния живот!"
За миг си дадох сметка колко жалки са притесненията ми от другаря Петров и Големия Макак!
Но все пак никога не знаеш!
Взех телефона на Джош.
|
