В Мола
Днеска ходих в поредния новооткрит Мол. По принцип мразя такива сборища, но имах да убия няколко часа и реших да рискувам.
Всичко живо се беше юрнало като за последно в изненадващо бедния откъм магазини комплекс. То е ясно, че при тея наеми и липса на клиенти се перат пари, но явно вече и на авоарите за препиране им се вижда края.
Влизайки ме лъхна свежа струя въздух, но типа пред мен май не се беше къпал от отварянето на предния Мол и се задавих като останах с вкус на нещо възкисело.
Вътре цареше изкуствено приповдигната атмосфера, подклаждана от игривата музика, клоуните и непрекъснатите приветствия по радиоуредбата. Все пак на няколко места забелязах, че все още се извършват довършителни работи. Това беше първото ми впечатление и на последния етаж, където двама бачкери бяха провесили между две вишки въже и пускаха желаещите по него завързани с халка под нестихващите възгласи на насъбралите се сеирджии. При всяко спускане обаче техен колега събираше на смелчаците по 5 лева. Кой знае пък - може би чорбаджията на Мола не им беше платил и сега избиваха надника?
"На информация при мен е загубилият се петгодишен Максимилиан Красимиров Чернокожев." прозвуча по високоговорителите отегченият глас на мъж работещ на минимална работна заплата. Жената от семейството крачещо вяло пред мен се ослуша като куче гонче и дръпна дъщеричката си: "Ти знаеш ли си трите имена, бе?" Малкото се ококори и засрича: "Патриция...ммм..."
"Вичо! Дъщеря ти не си знае имената!", изписка майката към мъжагата, който тъкмо се усмихваше на продавачката от парфюмерията.
"Еми, аз ти казах да не я кръщаваме с това чуждото име! То и аз докато го науча ми минаха бащинските!"
"Ела маме, повтаряй след мене: Патриция Вичева Сербезова! Патриция..."
От декламирането ме изтръгна позната воня. Пред мен вървеше оня от входа, но явно се беше напръскал с Dolce & Gabbana на аванта и сега двете миризми се бореха за надмощие. Все пак Dolce отстъпваше по точки пред натуралния мускус.
Наистина добре облечен бизнесмен крещеше по телефона си на слизане с ескалатора: "Да го е*а в мръсния пе****ст! Слушай! Няма да му плащаш нито лев! Той не заслужава!" И като затвори се огледа победоносно. Мислех, че тези бизнес фрази бяха запазени за докерския бранш, но явно езикът не търпи застой и се обогатява с всеки изминат ден. Това ми убеждение бе затвърдено и в магазина за хранителни стоки, където горното словосъчетание се употребяваше поголовно от различни на вид и мирис субекти, а вариациите нямаха чет! По лицата на повечето продавачки се бе изписала убийствена досада, контрастираща рязко с все по-хитовата музика дънеща над главите ни. Беззъбо бебе ревеше та се късаше докато майка му ровеше в някакъв кош с бои за коса и си мърмореше: "Е, как може да нямат светъл кестен! Ванчето вчера оттук го е взела!"
В моловете накрая винаги ме обзема чувство на отвращение към всичката тая паплач тръгнала да пазарува и въртяща се като 'скот в скотобойна' от магазин в магазин. Същевременно обаче и ми става жал...
Дали от противоречивите чувства или не, усетих, че ми се завива свят и тръгнах да излизам. На изхода огромен плюшен и нахилен Мики Маус раздаваше портокали, кланяйки се и махайки с лапа. Явно времената когато портокалите бяха само с връзки са се запечатали дълбоко в родовата ни памет, защото всеки се блъскаше и ръгаше само и само да се добере до заветния цитрус! Камарата мускули до мен не прецени крачката си и жестоко настъпа крака на Мики Мауса, който изпсува цветисто и пропъди майките с деца към Donald Duck.
Вече навън затворих очи и поех дълбоко въздух. Усетих позната миризма.
Пот, Dolce, портокал...
|
