Новогодишно парти
Днеска бях канен на Новогодишно парти на спортния клуб, в който членувам. Поканата бе доста опърпана, но все пак даваше идея за адреса и как се стига до там. От Google Maps разбрах, че ресторанта е на около 500 метра от метрото. Зелената линия. Цял ден не бях хапвал нищо, като се пазех за угощението, но преди да тръгна си намазах половин филия с масло и сол, колкото да се раздразня още повече и излязох.
Спирките следваха една след друга. Погледнах картата и прецених, че моята е по-следващата и се приготвих да слизам. За миг ми мина през ума да сверя с поканата, но се отказах, като се сетих в кой вътрешен джоб на якето я бях забутал.
Излязох от станцията на метрото и уверено тръгнах нагоре по едноименната улица. Беше студено и вятърът ме шибаше през лицето, но аз вървях уверено предвкусвайки богатата кьорсофра. Вече мислено отпивах от червеното, когато над мен прогърмя влак и ме изтръгна от унеса. Погледнах нагоре и ми се зави свят. Огромната метална конструкция се извисяваше в небето и се губеше някъде напред в мрака. Минах още една пряка и стигнах до някаква детелина, която си беше направо безумие да пресека. Но сгряван от миража за уютния ресторант, се хвърлих смело напред сред какафонията от клаксони и спирачки.
Вече от другата страна пред мен се ширна поле, което уби и последната ми надежда, че съм на прав път. Извадих поканата и... бях слязъл две спирки по-рано. Вече закъснявах с повече от час, така че се забързах обратно пришпорван от студа и глада.
От втория опит уцелих спирката и след десет минути щурмуване на баир тип 'Внимание 30% денивелация, качване само с вериги!' влетях запъхтян и озверял от глад в ресторанта.
Мястото беше баровско, с тежки пердета и колосани покривки. Повечето вечерящи вече бяха на дансинга и се гънеха под звуците на някакви евъргрийни. Човекът зад йониката го играеше музикант, певец, DJ и конферансие като насъскваше танцуващите с все по-оборотни парчета. Все пак трябваше да е внимателен, защото американските гаджета трамбоваха почти в унисон и лъжичките по масите звъняха в чиниите.
Един поглед ми стигаше да разбера, че вече са на десерта, като от лекетата по покривките ставаше ясно, че са минали през пилешка супа, спагети болонезе и червено вино, на което явно бяха наблегнали. В далечния ъгъл на масата се мъдреше недокосната салата. Прецених, че това е моето място и атакувах заленчука!
Работех бързо, като тъпчех в устата си марули, репички и някакви непознати за мен листа с горчив вкус. На два пъти бях на ръба да се задавя, но преглътвах смело и продължавах с неотслабващо темпо.
DJ-ят погледна крадешком часовника си и почна да заваля последните акорди. Лапах все по-бързо, но ми беше ясно, че съм в неравна надпревара с времето - съревнование, което поне на мен не ми е известно да е спечелено от някой.
Накрая музиката свърши, лампите светнаха и всички почнаха да се обличат. Вдигнах ръка в отчаян опит да поръчам следващото. Келнерът кимна разбиращо и ми 'сервира' ...сметката. Която за една салата си беше направо цяло състояние.
Вече в метрото извадих поканата от джоба и я заразглеждах обстойно, дъвчейки жилавата пица купена да залъжа глада. С дребния шрифт отдолу пишеше, че яденето е за сметка на гостите.
Добре, че закъснях!
|
