Човекът е човек, когато...
Днеска пътувам на север. Трябваше да съм на автогарата на 42-ра улица един час предварително, защото на билета пишеше, че няма запазени места, а системата е 'First come, first served!' Или по нашенски: 'Който превари, той натовари!'
След 45 минути потропване от крак на крак пред Gate17 опашката се раздвижи и почнаха да ни пускат в автобуса. Питах типа, който товареше багажа няма ли стикер за куфарите. Оня ме погледна неразбиращо. 'Стикер', повторих. 'Ако нещо се загуби.'
'Няма да се загуби!' отговори товарачът уверено и продължи да хвърля. Е, същият отговор съм получавал и в София, така че сигурно имат нещо предвид.
Автобусът отвътре ми напомни на редовната линия Перник - Благоевград, а като тръгнахме и няколко предавки престъргаха deja-vu-то стана пълно.
Все пак си имаше и хубавите страни. В задния десен ъгъл се мъдреше явно работеща тоалетна, пък и шофьорът не пушеше. Затова пък нямаше стюардеса тип 'Вече съм на 18 и ще правя каквото си искам!', която да снове нагоре надолу и да се лашка по завоите в пътниците. Нямаше и видео с кръвожадни филми. Това всъщност не знам дали трябваше да го пречисля към плюсовете или минусите.
Отне ни почти час докато се измъкнем от задъхания град и поемем на север. В Бъфало имаше половин час почивка и смяна на рейса. На билета пишеше, че багажът ще бъде прехвърлен директно на другия автобус, но като слязох, видях половината куфари да се валят в прахоляка. Огромно негро се беше набутало в багажното и работеше като екскаватор, изхвърляйки сакове и денкове, където му падне. За радост багажът ми изглеждаше в добро състояние макар и на ръба на локва, но докато го вдигна и в тинята се стовари някаква мешка опръсквайки всичко наоколо с кал. Не посмях да изпсувам, защото собственикът й се оказа пехотинец с отличителни знаци US Army, който явно току-що се прибираше от Афганистан. Помислих си да завържа разговор и да го питам за Джош и доктор Касабов, но пък кой знае какви асоциации можеше да направи... Реших да не влизам в утрешните новини по CNN.
Огледах се и въздъхнах дълбоко. Въздухът в града имащ прозвището 'мишницата на Америка', навяваше същите асоциации.
Торонто ни посрещна с лек дъжд. Телевизионната кула се извисяваше малко встрани от downtown небостъргачите като върхът й се губеше в мъгла. Или смог. На автогарата ме чакаше бившият ми съученик Спас. Или по-известен като Спас от 'б' клас. Натоварихме багажа на колата му и тръгнахме към тях. Вече карахме около 40 мин. и бях взел да се съмнявам, че ме връща към границата, когато пристигнахме в някакъв квартал съставен от еднотипни къщи. Много еднотипни! Не знам как се ориентираше, но след известно време спряхме пред неговата и за моя голяма изненада Спас ме въведе в мазето, преустроено като малка гарсониера.
'Хайде, до утре!', каза той и влезе в съседната стая.
Бях толкова уморен, че съм заспал веднага.
Сънувах симулация на противоракетна тревога...
|
