Американска фирма
Днеска ходих на интервю. Бях си пуснал CV-то (или по тукашному resume-то) на някаква обява, според която търсеха човек с български в инвестиционна фирма.
Офисът беше разположен на 14-я етаж в небостъргач downtown. Всъщност в асансьора ми направи впечатление, че 13-и етаж няма. Може би от суеверие. Не знам тези на 14-я на кой етаж си мислеха, че работят, но всички изглеждаха много ведри и весели - явно убедени, че са избегнали надвисналото ги проклятие. Секретарката ме посрещна с приятна, но очевидно заучена усмивка. Попита ме как съм и преди да получи отговор ми каза да седна и изчакам да ме повикат.
'Не знаех, че Мис Свят работи тук!' усмихнах й се аз, но в отговор получих неразбиращ поглед. Май асоциацията бе прекалено сложна за нея. Което все пак си беше информация. Добре е да знаеш, колко му е акъла на човека срещу теб.
Донесе ми кафе и списания и ме остави.
Офисът на шефа беше просторен като едната стена бяха само прозорци откриващи изглед към отсрещния небостъргач, а другата бе заета от огромен аквариум, в който плуваше малка акула. В ъгъла бяха нахвърляни най-различни сувенири, между които забелязах и гайда. Бях си приготвил добре историята и алибито за празнините в нея, но г-н Хъдсън ме прекъсна наполовина и ми заяви, че е в бизнеса от 20 години и каквото и да си помисля, трябва да знам, че той вече го е преживял, така че по-добре да я карам направо. От България съм свикнал да давам уклончиви отговори и да оставям другия да си мисли каквото иска. Тук явно номера не вървеше. След като ме пресече на два пъти с уточняващи въпроси, реших че само си губим времето и му разказах всичко като все пак се спрях навреме и му спестих финала. Американецът ме изслуша и с типична прямота ми заяви, че смята, че ще му върша работа, така че ме наема. Вдигна телефона и след 2 минути в офиса влезе тип, на когото още от вратата му личеше, че е от нашите географски ширини.
Сърбинът Слободан ме заведе в съседния офис и в следващия половин час ми обясняваше с какво ще се занимавам. Постановката беше проста - инвестиционният фонд на г-н Хъдсън се занимаваше с изкупуване на перспективни, но изпаднали в затруднение компании в световен мащаб. На моите плещи се падаха разговорите с потенциално интересните български фирми. Дадоха ми списък с компаниите и ръководство за начални преговори. Фирменото обучение бе насрочено за понеделник в девет. След като подписах договора, слязохме със Слободан да хапнем в ресторанта.
Има хора, с които си допадаш още от самото начало. Сърбинът бе един от тях. "Внимавай с г-н Хъдсън, брачо!" посъветва ме на десерта. "В Сърбия работих в банка, но шефът ми имаше още две нелегални казина, а се говореше, че прави и други услуги... Тук нещата обаче са на друго ниво. Никой няма да те пипне с пръст, но ако кривнеш, адвокатите му ще те накарат да съжаляваш, че си се родил!"
Прибрах се вкъщи и заразглеждах списъка с българските фирми. Интересно откъде Хъдсън имаше цялата тази информация! Листите бяха разделени на две като в ляво бяха официалните факти - оборот, кредити, активи и т.н., докато в дясно бяха описани пикантните подробности - връзки с бившите служби, любовници, частни кредитори, та чак и предполагаем обем на укритите данъци. Не липсваха и частните GSM-и на собствениците. Мина ми през ума, че жълтите вестници в родината биха платили баснословни суми за тази информация. Пък и не само те... Но веднага се сетих за предупреждението на Слободан и зарязах идеята. Повечето от компаниите бяха все известни "стожери" на българската икономика, попадали неведнъж в класации като "Топ 100" на родните фирми. Явно батакът беше голям и всеки беше тръгнал да се спасява по единично.
Не се учудих, когато към средата на списъка намерих и фирмата на др. Петров.
|
