|
Днеска пътуваме обратно за България. Ако до последно
не бях сигурен, че сме на правилния полет, то прекрачвайки вратата на
самолета всички съмнения се изпариха яко дим. До нас жена на средна
възраст облечена по последната мода на Капалъ Чарши водеше разговор с
изтупан костюмар с изути обувки, че да му "починели краката". "Ах, г-н
Иванов, как се радвам. че Ви виждам! Сигурно от Брюксел се
прибирате?"
"Да, да, но минах и през Виена..."
"Ами то и аз бях при дъщерята в Милано, но се отбих при сина в Прага и
сега се прибирам... Че то нали знаете - от вкъщи по-хубаво няма! Ама
какво ли Ви разправям! То вие толкова години все по чужбина! Как
издържате! Направо Ви се възхищавам! Вкъщи е най-хубаво!" Като че да
подчертае това, в този момент се появи стюардесата и избоботи:
"Вестници! Желаете ли вестници?" "А имате ли 'Дневник'?", попитах аз. В
следващия миг съжалих за каприза си, защото в лицето ми се стовари
"Труд".
Жената до мен през пътеката идваше от Щатите и през целия полет се
прехласваше и превъзнасяше (всяка втора дума на английски) как се
радвала, че си идвала в родината за отпуската и че нали където и да
отидем у нас си е най-добре, Българи сме все пак и т.н. Накрая ми писна
и я попитах, защо не остане да живее в България? Тя ме погледна ужасено
и изписка: "Ама как! Та там е невъзможно да се живее!"
Както и очаквах бакшиша от летището започна неговата: "Ох, страшна е
тука! Всеки само краде! Не се наядоха, ей! Аз вече се чудя за какво
блъскам с това такси! Само те ограбват!" Спряхме да зареди газ. Не спря
брояча. Около 7 светофара и 77 псувни по-късно слязох, огледах се и
въздъхнах.
Да... Бях обратно в реалността!
|
