|
Днеска изпратих англичанина. Купи къща плачеща за ремонт, но шефът му обеща, че ще се погрижи за това. На мен от сега ми е ясно кой ще търчи по майстори. Може би за загрявка шефът ме прати да подам някакви формуляри, защото счетоводителят го нямаше. А може би го мързеше.
Ако не сте се сблъсквали с родната администрация, то вие не знаете какво е солта на живота. Или някои други подправки. Опашката беше по трима. От тези, на които не знаеш дали този до тебе е всъщност пред или зад тебе. Затова се гледаш с другите накриво и си готов всеки момент да избухнеш, ако някой се опита да те пререди. След 40 мин. ми дойде реда, но се оказа, че са сменили бланките и трябва да попълвам наново. Явно нечий министерски шурей и/или баджанак беше в бизнеса с формулярите. Промяната беше незначителна, но чиновничката не приемаше да се поправя старата бланка. Книжарницата на ъгъла нямаше от новите. Три книжарници по-надолу намерих и след един час бях отново на опашката. Типът пред мен беше автоинструктор и разправяше разни шаблонни шофьорски истории, като от листовки, на които знаех края преди да ги е започнал. Но поне времето минаваше по-бързо.
Изведнъж видях да влиза бивша съученичка, с която не се бяхме виждали от години. Оказа се, че е началничка на отдела, където чаках. Покани ме в офиса си на кафе, а документите ми даде на секретарката си да ги уреди. След настръхналата опашка се бях озовал в друг свят и усетих как напрежението ми се разсея. Разприказвахме се. От дума на дума стигнахме до обичайната тема как нищо не върви в държавата. Докато тя се разпалваше все повече и повече, телефонът й на бюрото почна да звъни. Не му обръщайки внимание тя продължаваше: "Така е щото в тая държава никой не си върши работата!" Телефонът позвъня още малко и като разбра, че няма да му обърнат внимание, млъкна.
Излязох от сградата с изрядно подготвени и подпечатани документи. Слънцето грееше, полицаят на ъгъла чоплеше семки - всичко беше наред!
|